Обаждат ми и ми казват, че баба ми трябва да бъде заведена до болница, а нямало кой да кара колата. Аз се навивам на момента. Хем ще помогна, хем и ще покарам, нещо което ме кара да се чувствам чудесно. Казвам на гаджето, обяснявам й ще се върна след два дни навярно и се мятам в 4 сутринта към село. Разстоянието е над 200 километра и пресича Стара Планина. Сутринта е хладно, няма почти никакви автомобили и полицаи (не мога да карам с повече от 120, защото колата не може - Рено 5). Тръгвайки от Шумен в града нямаше нито една кола в движение. Още на излизане надух музиката. Направих си предварително селекция с дискохитове и някои други неща, които харесвам.
Излизам от града и щастието е в мен. 120 км/ч (почти като в една песен - "Със 100 км/ч аз съм номер едно"), музиката е до дупка и хладния вятър през прозореца ме карат да се радвам като малко дете. Радвах се на момента, защото колкото по-възрастен ставам, все по-малко са тези мигове на първично щастие... По шосето има няколко камиона, които изпреврвам като спрели. Пътя след Смядово започва да криволичи в гората. Усещането е като в каране в тунел - отляво леко тъкмо и се зеленеее, отдясно - същото. Малко светлина пред фаровете, и една бяла лента... А колата лети. Тя е със счупено окачване и усещането и държането е като със спортно окачване - в завоите, в дупките...
Газ, намаляваш преди завой, смъкваш една предавка и натискаш педала и излизането от завоя е шеметно дори при малки скорости. И след няколко секунди нов завой и пак същото... Музиката ти ускорява пулса... Гората става като една тъкмозелена стена...
Пристигам при планината. Мислех си за всички български разкази, които съм чел. Гората бива обитавана от караконджоли, самодиви, вампири... Какви ли не лошо същества. А тук освен гора си и в планина. Докато се изкачвам по пътя, който е наново асфалтиран и няма дупки, си затворих прозореца. За всеки случай!!! :) А уж съм голям мъж... Лошо нещо са приказките, с които сме расли. Изкачвам се в най-високата точка и почвам да се спускам. Небето се развиделява... Отварям малко прозореца. Музиката пак е на макс. Идват един бърз ляв, десен, ляв завои... Газ, спирачка, пак газ... Нов завой, влизам с 50. Завоя не свършва. Има и още, и още... а колата навлиза в насрещната лента. Скачам на спирачката! Този завой като че ли е 360 градуса. Леко изплашен и с по-малка скорост продължавам нататък из планината. Но пътя е гладък, без дупки и приканя към по-висока скорост. А музиката ехти ли, ехти из мълчаливата планина. Ново изкачване и спускане вече към юг. Слънцето е изгряло и се отразява в огледалата. Навсякъде е оранжево. Дори таблото на колата изгледжа светло... Пътя става лош. Хора все още няма, но се налага почти да спирам край и в някои села. В едното според мен шътя не беше от асфалт, а от дупки с различна големина и възраст.
Минавам петолъчката и газ към Ямбол. Равно е навсякъде около мен. Израстнал съм предимно в планински или хълмисти места и наоколо ми се струва нереално, Равно, колите се виждат от далеко, виждам някакъв трактор в далечината...
Минавам Ямбол и набижавам Елхово. Пътя е като от снимка - няколко хълма, пътя е прав и колите си виждат как се изкачват и спускат. Минава тъжна мисъл, че забравих служебния фотоапарат. Минавам през села, където няма нито едно живо същество, което да е станало... 
Стигам Елхово и пътя пак е много разбит. Отминавам малко  и не мога да повярвам на очите си - чедесен и нов асфалт. Широк. И табела с надпис и стрлка - Истанбул. Боже, какво е това? А няма ли Париж, Лондон и други табели. Щях да пропусна отклонението към Тополовград. И тук пътя е нов. И е планински - тесен, криволичещ межди хълмовете, нагоре, надолу, с малки прави... Скорост, музика, вятър... Чувствам се чудесно.
Стигам до селото ни. Спирам и влизам. Изненадан съм. Всичко е странно. Керемидите от оградата падат, дърветата са отсечени, някак си е пусто без тях. Спомням си разказ, в който фамилията живее добре докато расте едно дърво в къщата им и след като го отсичат започва нещастието. Влизам и разглеждам къщата. Отварям едно шкафче и вътре нещата са така, както са били когато съм бил дете. Минали са 15 години. Гледам баба и дядо - боже колко бързо минават годините и с колко бързо остарява човек. Всичко е някак си занемарено. Минавам през всички стаи. Целия живот на тази къща сега е събран в една стая. Две легла, една печка и един телевизор!
Трябва да взема някакви документи от селската докторка и отивам там. На центъра има една-две коли, няколко мотора и говорещи хора. Няма млади хора. Вече има два махазина, но хора няма. Има и няколко заведения... Те имат посетитили, защото са до спирката за автобуса. Отивам в медицнинската служба. Докторката още я няма. След минута-две идва един дядо. Говорим си. Той ме пича "Чий съм"... Казвам името на дядо си и той се сеща. И започва да говори за умрелите ми роднини. Като свърши с тях започна с болните. И за своите умрели и болни роднини говори... Нито дума за живите и здравите! Явни не са интересни... Идват и още хора... Пак са възрастни. Темите - смърт и болести. И времето - как щяло да умори цялата реколта. Идва лекарката набурсучена. Започва да вика на хората... Явно не хаси харесва работата. Взимам каквото ми трябва и се махам. Обещавам на единия дядо да го закарам до града. Качват се баба ми и дядо ми. Минавам през спирката и се качва онзи човек. Спирам в града и след това продължавам към Бургас. Не ми се говори... Карам по-бавно. Дядо ми, който пътува на предната седалка сочи разни места около пътя. Не го разбирам какво говори. Но вечерта разбирам, че е служил в Бургас в армията и явно се сеща за разни места, които е посещавал.
Наближавам Бургас и усещам разликата във въздуха... Виждаме и езерото. Влизам в града и отиваме в първата болница. Два часа чакам. Два часа преглед... Аз не ходя на лекар. Предписват им една шепа лекарства. Втора болница, пак два часа. Докато съм чакал леля ми да купи лекарствата съм заспал в колата. Отиваме на плажа на по бира (аз - Фанта). Разходих се по плажа. Водата е изумруденозелена. Има малко хора. Влязох във водата до колене. Свежест на фона на жегата. Хладка е! Виждам си пръстите на краката  - странно е. Звъня на гаджето и я питам иска ли да дойдем тук. Нямаме много пари, ама ще спим в леля ми и ще отидем до Созопол и наоколо... Ами не е много съгласна, ама нямала нищо напротив. Връщам се на масата и хапваме. Изморен съм много и няма да мога да се върна до село да ги закарам. Минал съм 400 километра без климатик.
Отивам у леля ми. Направила си е апартамента страхотен. Малко мебели, свежи цветове за стените, приятни материи за мебелите... Боли ме главата. Мисля си как тъжното и веселото се препплитат в едно общо. И как всеки трябва да намира нишката на доброто, а не само да гледа тази на лошото... Отдалеко погледанто - едно сиво на цвят се получава... Звъня на гаджето. След разговора се сещам само за книгата "100 години самота". Има ли причина? Не знам! Идват и братовчедите, които не съм виждал също от години. Разказваме си кой какво е правил през това време...
Идва рано сутринта и тръгвам към село. Мълчалив съм. Не ми се говори. Стига ме бързо до селото. Баба ми щала да приготвя закуска, дядо ми обикаля животните и къщата за евнтуални щети докато го е нямало. ЯВно съм се метнал на него - и аз си мечтая за къща и живота в нея. Гледам наоколо и решавам, че искам да се прибера...
Тръгвам, музиката пак е силна...Пътя е хубав, но не му се радвам толкова. С още две коли си правим съзтезание на пътя. Печели един с хубава спортна кола. Аз успявам да взема тока на един нов VW Passat и едно Ауди 80. Стигам големия път и карам по него. Тук вече няма значение уменията, а само колата... Мисля си. Дали и аз така бързо ще остарея. Вече съм на 20+, а си нямам нищо. Звъня на гаджето. Поканили на море и заминавала. Надявала се да нямам нищо напротив. Ами и да имам, аз като не мога да я заведа. Тъпо ми е... Исках да говорим за това което видях. Но пък тя е изнервена и иска почивка. Кой печели - никой. Скарваме си и нито тя ще прекара добре (това май заради мен), нито пък аз се чувствам добре.
Спирам в Стара Планина да си помисля за разни неща. След 10 минути идва горския и ме пита какво правя. Стоя и си мисля. За какво? Мале, този горски е като барман в бар. Ами скандал, това-онова... А той ми отговаря - почивай си тук, няма ограничения за време (като барман, ей).
 Връщам се в Шумен, но не ми се прибираше...
Обикалях насам-натам...