Днес пак ме боли гърбът.Работя седнал, пътувам седнал, с приятели се виждам седнал... До преди година пеш изминавах повече от 15-ина километра дневно: до работа, до гаджето, до центъра. Нямаше значение времето. Но смених работата. Вече работя на 100 км. от дома и всеки ден пътувам с автомобил до там - колата е с климатик. Работя в климатизирана сграда, в която има по един прозорец на стая - и то един такъв мъничък. После се връщам до нас и се виждам с приятелката ми на кафе, на ресторант, в нас, в тях... С приятелите ходим по кръчми и кафета... Килограмите ми са вече с 20 отгоре и се измарям от изкачването до третия етаж по стъпатал. Не е за вярване... Чудите се защо го пиша ли? Ами... чувствам се затворник! Чувствам се като птичето в клетката!

Нямам време за разходки, нямам време за природата, дори за една разходка пеш се планува всичко...
Има една разлика - вратата на клетката ми е отворена. Никой не я е затворил. Но там аз виждам едни надписи на климатици, часовници, задължения... Стоя си в клетката и си разпределям времето между хранилката, водичката, пръчката. Има задължения. В 8.00 ч. при храната. В 12.00 ч. при водата... Понякога, когато открадна няколко минути поглеждам през решетаката - живота е там, въздуха се усеща по свеж... поглеждам вратичката - широко отворена. Но докато се приближавам към нея виждам часовник, на който са отбелязани важните часове за деня, календар за датите, едни задължения, които трябва да се свършат възможно най-скоро... и вратата остава пуста и никой не минава през нея.
Минава време, сещам се за всичко извън клетката, поглеждам отворената вратичка и тъкмо да се запътя натам чувам алармата за работа. Ще го оставя за след малко бягството през вратичката... стига да мога да мина с повечето си килограми оттам!
И пак работа и по един поглед крадешком към вратичката на клетката: отворена, зовяща за живота там без задължения, часовници, разсписания, мърморене... Така примамваща, но и така недостъпна...